На обявения национален ученически конкурс „Наследник съм на…“ на Министерството на отбраната, посветен на 110 години от Балканските войни (1912-1913 г.) Мартин Емилианов Балабански е класиран на второ място във първа възрастова група за ученици от V до VII клас. Мартин е ученик в 5 „А“ клас на Основно училище „Христо Смирненски“ – град Раковски, класен ръководител му е учителката по история Снежана Кръстева. Когато чул за конкурса на Министерството на отбраната Мартин споделил със семейството му, всички членове на фамилията взели присърце желанието на Марин да участва, голяма подкрепа получил и от учителите си по история и български език. 

Мартин изпраща историята на своя прапрадядо – Венко Йозов Петов. Когато прапрадядото на Мартин е на 26 години се включва в Балканската война. 

Кметът на община Раковски Павел Гуджеров покани Мартин заедно с класния му ръководител в сградата на общината за да му връчи грамота и книга за да обогати още повече знанията си по история. Гуджеров поздрави момчето и класния му ръководител за това, че с класирането си в конкурса са прославили името на общината и пожела на ученика още много успехи. 

Ето историята на Венко Йозов Петов, написана от неговия праправнук Мартин Емилианов Балабански. 

Наследник съм на…..

  Аз съм Мартин Емилианов Балабански и ще ви разкажа за прапрадядо ми Венко Йозов Петов.

  Той е роден в село Калъчлии (днес квартал Генерал Николаево в град Раковски), през далечната 1887 година. През 1913 г., когато е на двадесет и шест години, се включва в Балканската война.  Воюва в битката при Булаир, за която ще ви разкажа:

Булаирският бой се провежда на 8 февруари (26 януари стар стил) 1913 г. между българската Седма пехотна рилска дивизия, под командването на генерал-майор Георги Тодоров, и османските дивизии „Мюретеби“ и 27-а пехотна под командването на Али Фетхи Окяр, образуващи 10-и турски корпус. Боят се води в района на Булаир и старата крепост Цимпе, станала отправна точка за османското нахлуване в Европа. Той завършва с победа за България, превръщайки се в символичен реванш за османските нашествия и завоевания на Балканите. Настъплението започва около 6 часа сутринта на 8 февруари, когато дивизията „Мюретеби“, използвайки прикритието на падналата мъгла, се придвижва по крайбрежието на Сароския залив и по пътя от Булаир за село Кавак. Настъплението е открито едва на стотина крачки от българските предни окопи. При достигането си до Разрязаната могила, към 7 ч. сутринта, турската артилерия открива огън. Огън открива и българската поддържаща артилерия на 13-и пехотен полк и с пушечен и артилерийски огън настъплението е забавено. Изненадани от решителните действия на българите и виждайки срещу себе си 4 дружини от 22-ри тракийски пехотен полк, турците се стъписват. Артилерията на 7-а дивизия насочва огъня срещу чифлика Доган Арслан. Към 15 ч. 22-ри тракийски пехотен полк контраатакува левия фланг и започва кратък, но ожесточен ръкопашен бой „на нож“, в който дясната колона на османците не издържа и започва бързо отстъпление. Българите се бият като истински дяволи. В ръкопашните боеве те проявяват такава ярост, сякаш искат да отмъстят с един замах за петвековните мъки и зверствата на поробителите.
Дори и ранени, те отказват да напуснат бойния строй и заклеват своите другари да бият врага без пощада!

  Оцелелите турски войници от дивизията „Мюретаби“ бягат ужасени в укрепленията си на Галиполи. Като мощен тътен на буря, над полето се носи победоносният вик на български юнаци: „България, България!” Голяма част от бягащата турска армия бива посечена или улучена от точните изстрели на артилерията. Българските войски преминават в настъпление, като отхвърлят и лявата вражеска колона. Към 17 ч. османските табори подновяват настъплението срещу центъра, но биват отблъснати, като претърпяват огромни загуби. Чифликът е овладян, участъкът очистен от турците и отбраната възстановена.

  В боя при Булаир предните части на турската войска губят половината от числения си състав и оставят почти цялата си техника на бойното поле.

  Знаех, че дядо ми е герой, дал живота си във войната, но когато прочетох подробностите за битката се почувствах истински горд, че мой предшественик е участвал в една от най-героичните битки в Балканската война.  Когато заминавал за фронта казал на жена си (моята пра прабаба), че  е негов дълг да защити България. И той го направил с цената на живота си, защото той никога не се върнал. Изгубил живота си в тази война, но изпълнил дълга си.

  В превод на български език думата „Булхаир” означава „намерено щастие”, но край него – не щастие, а смъртта си намират 5 хиляди турски войници. Други 10 хиляди са ранени! Българските загуби възлизат на 114 убити и 437 ранени!

  Аз, като наследник на Венко Йозов Петов, един неизвестен герой, изпитвам безкрайна благодарност към него и всички войници, участвали в тези сражения, защото са доказали колко силна може да бъде България и българската армия.             

Този мемориал се намира в град Раковски и почита паметта на моя дядо и всички хора дали живота си в Балканската война, хора, на които искам да приличам, когато порасна!