Народният представител Младен Шишков сподели лична история за първия си досег с демократичния избор

Народният представител Младен Шишков взе участие в рубриката „истории от изминалото“  в коледния брой на училищния вестник на ОУ „Христо Смирненски“ – град Раковски. Малките журналисти имаха възможност да зададат своите въпроси, като научиха много интересни неща за ученическите години на Младен Шишков. 

Депутатът им разказа за първите си училищни спомени, разказа за първите му учители, сподели мнението си за днешното образование, какво би искал да се промени в образователната система, какво е важно да учат младите хора за да се успеят в живота, как са празнували Коледа, когато е бил дете и още много интересни истории. Безспорно най-интересната история Шишков сподели в личния си профил във фейсбук, историята е лична и много интересна, затова я публикуваме без редакторска намеса: 

Младен Шишков: 

Тъй като Коледа е време за лични истории, ще ви разкажа моята. Но интересна история не може да бъде описана в няколко реда, така че ако се чудите как да си запълните времето докато се изпекат курабийките, следващите няколко абзаца са подходящи за това.
Да, всичко започна от тук. Именно в родното ми училище получих първото си обществено вдъхновение. Тук беше запалена искрата на политиката и дълги години светеше някъде дълбоко в съзнанието ми.
Навремето днешните Ученически съвети се наричаха Дружинни съвети. А училището Дружина. Учениците – пионери и чавдарчета. Кой и как го беше решил това, идея нямам. Но знам, че целта на дружината беше да оформя общественото поведение на подрастващите. Разбира се с наклон към партията-Майка. И като всяка организация, дружината си имаше ръководство – Дружинен ръководител (преподавател назначен да се занимава с тази дейност) и Дружинен председател – ученик, “избран демократично” от всички членове на дружината, сиреч учениците.
Досещате се защо са кавичките. Защото в условията на тоталитаризъм, няма как някой да бъде избран демократично. Всъщност, като всяко правило и това си има своето изключение, което пък изключение е главната цел на днешния разказ.
Въпреки че по това време – 1987-1988 година, вече започна плахо да се прокрадва терминът “самоуправление”, който за кратко време набра огромна популярност, типично тоталитарните прийоми си действаха с пълна сила. В началото на годината, в която бях шестокласник се проведе т. нар. дружинен сбор, на който трябваше да бъде избран нов дружинен председател. Старият вече беше в горните курсове, в друго училище.
И както обикновено, всичко беше предварително подготвено. Но уви, не всичко се разви по план. Събраха ни всички ученици в читалището, излязоха някакви хора на сцената, говореха си някакви неща, които никой не слушаше и изведнъж се чува – “Нашето предложение за дружинен председател е Ваня (съзнателно подменям името). Има ли други предложения?” Обичайно в този момент настъпва всеобщо мълчание в знак на съгласие, но за нещастие на някои учители, скъпият ми братовчед (мир на праха му) се изправя, и нарушавайки тишината изстрелва – “Аз предлагам Младен Шишков”. След краткия ступор, човекът на сцената се съвзема и го забива с въпроса – “Защо?”. Но братовчед ми, с цялото си хладнокръвие отговаря “Защото има две шестици по математика”. След кратко притихване, залата избухва в бурен смях. Така де, две шестици по математика в началото на годината, са си сериозно основание някой да бъде избран за дружинен председател.
“Кой е този Младен Шишков, да дойде тук да го видим” се чува глас от сцената. Аз все още недоумяващ какво се случва, защото една минута преди това съм си говорил с приятелите за нещата от живота, без дори и да предполагам какво ще последва, изправям се плахо и тръгвам към сцената. Качвам се горе и следва вцепеняващ въпрос – “Къде ти е ризата и връзката?”. Ха сега де! Повече от очевидно е, че няма как с гипсирана ръка да облека риза, но явно даскала държи да ме дискредитира. “Амии … изпрана е …” опитвам да изляза от ситуация колебливо аз. Не, че не беше вярно. Аз за този сбор разбрах преди един час, от къде да знам, че ще ни събират, та и риза да подготвям. А и тя наистина си беше на прането. Пък и нямаше как да я облека заради гипса. Както и да е.
Това предизвика поредната порция смях в залата. Слязох от сцената изчервен и засрамен, с надеждата този кошмар да приключи възможно най-скоро. Но, както казах – Уви! Пристъпихме към гласуване. С просто око се виждаше, че резултатът от гласуването беше 80:20 (в проценти) в моя полза. Явно по някаква причина съм станал симпатичен на залата. Разбира се, ръководството нямаше как да допусне подобен гаф и обяви – Ваня печели!
В този момент се надигна невиждана вълна от дюдюкане, подсвиркване и крясъци от учениците. Особено от най-големите, седмите класове.
Добре, прегласуваме в такъв случай – обявява ръководството. Резултатът беше още по-категоричен в моя полза. Но следва ново заповедническо решение – Ваня! Тя дори речта си беше подготвила милата… Последва нова вълна на недоволство, много по-силна от първата.
Очевидно тук битката не беше за момчето със счупената ръка. Битката беше срещу системата. Децата крещяха с пълни сили. Никой не можеше да се подиграва с тях.
Трето гласуване. Ваня остана почти без гласове. Тези, които следваха партийната повеля също бяха разколебани и повлечени от мощната вълна. След този очевиден резултат вече нямаше какво да се направи, защото нещата вървяха към ученически бунт и ръководството обяви – Младен! Нестихващи аплодисменти…
И не, не заради мен, а заради победата над системата. Аз просто бях попаднал на точното място, в точния момент. И вероятно съм единственият демократично избран дружинен председател в историята на тоталитаризма. Ако някой познава друг, ще се радвам да се запознаем.
Разбира се всичко това не се размина без последствия. Дружинните ръководители, двама по това време, остро възразиха срещу избора ми. Последваха няколко тежки седмици на тормоз от тяхна страна. Притискаха ме по какъв ли не начин да се откажа. Причината беше, че никой от родителите ми не е членувал в партията – очевидно важен критерий за избор на председател.
Но аз вече бях получил своето вдъхновение. За първи път се бях окъпал в народната любов и за нищо на света нямаше да предам съучениците си. След тази война, двамата учители бяха уволнени. Без да очаквам, за мен се застъпи важен човек, който вероятно е видял някакъв потенциал или просто е изпитал сантимент към мен.
И това уважаеми, беше моето кръщене в обществения живот. Следващите две години бяха наситени със събития свързани с тази ми длъжност. Бях изпратен в партийната лагер-школа в Ястребино, която развиваше организационни умения в бъдещите партийни кадри. След това на републиканския пионерски сбор в Кранево взехме съдбоносното решение да не носим повече връзки в училище. Всъщност точно това решение положи една от основите на днешното самоуправление, наречено демокрация.
Няколко месеца по-късно настъпи и самата демокрация, но емоциите останаха за цял живот. От тогава винаги съм участвал в организацията на всякакви събития. Но не харесвах политиката. Признавам си, дори не излизах да гласувам, защото не намирах смисъл в това. Дълго време бях разкъсван в търсене на справедливостта. Лутах се между всичко, което бях научил като дете и това, което ми обясняваше баща ми /лека му пръст/. Отблъснат бях и от политическите взаимоотношения, които бяха много по-цинични и брутални от днешните.
До далечната вече 2006 година, когато съвпаднаха две ключови за мен събития. Първото беше непоносимата политическата обстановка в общината. Кмет и общински съвет се бяха хванали за гушите и станахме известни на цяла България в негативен план. А в същото време града и общината ни тънеше в кал, прах, мръсотия и мрак. Точно в този момент се появи второто събитие. Светлината в тунела. Наричаше се ГЕРБ – новосформирана партия от амбициозен и силен лидер, и млади хора покрай него, които искаха да променят бъдещето. Не ми трябваше много време да мисля, а и вече знаех какво е да печелиш доверие.
И скочих. Скочих в дълбокото и неизвестното. Единственото, което исках е обстановката в общината ни да се нормализира и да започнем да се развиваме в добра посока. Нямах конкретни цели и желания.
Е, след десет години в местната власт и почти седем в централната, днес града ни има съвсем различен облик. Чисто и приветливо е навсякъде. Кметството работи на високи обороти и в пълен синхрон. Доколкото разбирам дори новоизбраните общински съветници от т. нар. опозиция, не се заинатяват на всяко решение, ей така за спорта. Както правеха по мое време.
Хората са усмихнати и щастливи, помагат си взаимно. Завистта и омразата са потиснати от обичта и позитивизма. Е, винаги ще се намери някой, типично по човешки да измрънка за новата кола на съседа, но това няма да промени отношението му към него и пак ще му помогне, когато се наложи. Всички местни институции, организации и бизнес работят в хармония с властите, и цари истински дух на разбирателство в градчето ни. Ръководството на общината се старае всяко местно предприятие, всяка неправителствена организация, всяко читалище, всеки спортен клуб да имат своето участие в обществения живот на общината. Кой с каквото може и както може. Разбира се заедно с Църквата и Бога напред!
Колкото до моята скромна персона. Силно се надявам да съм допринесъл, дори с едно микронче за всичко това.
И да, обнадежден съм като гледам светещите погледи на днешните ученици в родното ми училище.
Обнадежден съм за бъдещето на града, за общината. Обнадежден съм за България!