Светите Петър и Павел, Апостоли
29 юни
Тържеството

На 29 юни Църквата отбелязва литургично Тържеството на Светите Апостоли Петър и Павел. Симон, син на Йона и брат на Андрей, пръв сред учениците изповядва, че Исус е Христос, Син на живия Бог, от когото е наречен Петър. Павел, апостол на езичниците, проповядва Христос, разпнат на юдеите и гърците. И двамата с вяра и в любов към Исус Христос провъзгласяват Евангелието в град Рим и запечатват своето свидетелство за Учителя с мъченичество около 67-ма година по време на антихристиянското преследване на император Нерон: първият, както разказва преданието, разпнат на кръст с главата надолу, е погребан във Ватикана близо до Via Trionfale, а вторият, пронизан с меч, е погребан на Via Ostiensis. На този ден целият свят чества с еднаква чест и почит техният триумф.
Свети Петър, роден във Витсаида в Галилея, е рибар в Капернаум. Брат на Андрей, той става апостол на Исус, след като е призован от Него при Галилейското море и след като става свидетел на чудодейния улов на риба. Винаги сред най-близките до Исус ученици, той е единственият, заедно с така наречения „любим ученик“, който последва Исус в къщата на първосвещеника Каяфа и е принуден да избяга, след като три пъти се отрича от Учителя си, както Той вече беше предсказал. Но Петър, избран от самия Исус Христос за основа на съграждането на Църквата, пазител на ключовете на царството небесно (Мат. 16: 13-19), пастир на свещеното стадо (Йоан 21: 15-17), утвърдител на братята (Лука 22: 32), е в свое лице и в своите наследници, видимият знак за единство и общение във вярата и милосърдието.
Свети Павел, от друга страна, родом от Тарс, първоначално гонител на християните, приобщен към апостолската колегия от самия Христос по пътя към Дамаск, избраният инструмент за представяне на Името Му пред народите, е най-големият мисионер на всички времена, защитникът на езичниците, апостолът на народите, този, който заедно с Петър прави евангелското послание да отекне сред езическите народи в Средиземноморието.
Двама апостоли и два различни характера, но и двамата са основни за историята на Църквата, както и за изграждането на онези корени, от които християнската вяра непрекъснато се захранва.