В неделя, 3 август, над един милион млади поклонници се събраха в римския квартал Тор Вергата, където Папа Лъв XIV отслужи Света литургия. Сред множеството присъстваха и млади поклонници от енориите в община Раковски,

които с радост и вълнение взеха участие в тази историческа литургия. Те споделиха, че срещата със Светия Отец е била дълбоко вдъхновяваща и ще остане завинаги в сърцата им. В следващите редове ще прочетете проповедта на Светия отец.

Скъпи младежи,

След вечерното бдение, което преживяхме заедно снощи, днес се събираме отново, за да честваме Евхаристията – тайнството на пълното себеотдаване, което Господ направи за нас. Можем да си представим, че в това преживяване преминаваме отново пътя, изминат от учениците от Емаус вечерта на Пасха (вж. Лк 24, 13-35) – първо те се отдалечаваха от Йерусалим, уплашени и разочаровани; тръгваха си, убедени, че след смъртта на Исус няма какво повече да очакват, няма на какво да се надяват. А вместо това срещнаха именно Него, приеха Го като спътник, слушаха Го, докато Той им обясняваше Писанията, и накрая Го разпознаха при разчупването на хляба. Тогава очите им се отвориха и радостната великденска вест намери място в сърцата им.

Днешната литургия не ни говори директно за този епизод, но ни помага да размишляваме върху онова, което се разказва в него: срещата с Възкръсналия Христос, която променя живота ни, осветява нашите чувства, желания и мисли. Първото четиво, взето от Книгата на Еклисиаста, ни подканва, подобно на двамата ученици, за които говорихме, да осъзнаем опита, който имаме с ограничеността, с преходността на нещата, които отминават (вж. Екл 1, 2; 2, 21-23); а отпевният псалм, който е като ехо на това, ни предлага образа на „трева, която сутрин пониква; сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва“ (Пс 90, 5-6). Това са два силни, може би малко шокиращи призива, които обаче не бива да ни плашат, сякаш са теми „табу“, които трябва да избягваме. Крехкостта, за която говорят, е част от чудото, което представляваме. Помислете за символа на тревата: не е ли прекрасна една цъфтяща ливада? Разбира се, тя е нежна, съставена от крехки стръкове, уязвими, податливи на изсъхване, огъване, пречупване, но в същото време бързо заменяни от други, които поникват след тях, и за които първите щедро се превръщат в храна и тор, разпадайки се в почвата. Така живее полето, обновявайки се непрекъснато, и дори през студените зимни месеци, когато всичко изглежда притихнало, енергията му трепти под земята и се подготвя да избухне през пролетта в хиляди цветове.

И ние, скъпи приятели, сме създадени така: сътворени сме за това. Не за живот, в който всичко е предвидимо и статично, а за съществуване, което постоянно се възражда в дара, в любовта. И така, ние непрекъснато се стремим към „нещо повече“, което никоя сътворена реалност не може да ни даде; усещаме голяма и пареща жажда, която нито една напитка на този свят не може да утоли. Пред тази жажда не бива да заблуждаваме сърцето си, опитвайки се да я потушим с неефективни заместители! По-добре да се вслушаме в нея! Нека я превърнем в стъпало, на което да се качим, за да надникнем, като деца на пръсти, през прозореца на срещата с Бога. Ще се озовем пред Него, Който ни очаква, дори леко почуква на стъклото на душата ни (вж. Откр 3, 20). И е прекрасно, дори на двадесет години, да отворим сърцето си за Него, да Му позволим да влезе, за да се впуснем с Него към безкрайните пространства на вечното. Свети Августин, говорейки за своето напрегнато търсене на Бога, се питал: „Какъв е тогава обектът на нашата надежда […]. Дали е земята? Не. Нещо, произлизащо от земята, като злато, сребро, дърво, жътва, вода […]? Тези неща са приятни, тези неща са красиви, тези неща са добри“ (Проповед 313/F, 3). И стигнал до извода: „Търси Този, Който ги е създал, Той е твоята надежда“ (пак там). Размишлявайки за пътя, който е изминал, той се молел, казвайки: „Ти [Господи] беше в мен, а аз бях навън. Там Те търсех […]. Ти ме призова и Твоят вик проби глухотата ми; Ти блесна и Твоят блясък разсея слепотата ми; Ти разля благоуханието Си, аз го вдишах, и докато копнеех за Теб, вкусвах (вж. Пс 33, 9; 1 Петр 2, 3) и съм гладен и жаден (вж. Мт 5, 6; 1Кор 4, 11); Ти ме докосна и аз пламнах от желание за Твоя мир“ (Изповеди, 10, 27).

Сестри и братя, това са прекрасни думи, които напомнят какво каза папа Франциск в Лисабон по време на Световния младежки ден на други млади хора като вас: „Всеки е призован да се изправи пред големи въпроси, които нямат […] прост или незабавен отговор, но приканват да поемем на път, да надскочим себе си, да отидем отвъд […], към излитане, без което няма полет. Затова не бива да се тревожим, ако се чувстваме вътрешно жадни, неспокойни, незавършени, жадуващи за смисъл и бъдеще […]. Ние не сме болни, ние сме живи!“ (Реч на срещата с млади студенти, 3 август 2023).

Има един важен въпрос в сърцето ни, една потребност от истина, която не можем да пренебрегнем, която ни кара да се питаме: какво е истинското щастие? Какъв е истинският вкус на живота? Какво ни освобождава от блатото на безсмислието, скуката, посредствеността?

През последните дни преживяхте много прекрасни моменти. Срещнахте се с връстници от различни части на света, от различни култури. Обменихте знания, споделихте очаквания, разговаряхте с града чрез изкуство, музика, информатика, спорт. На Циркус Максимус, доближавайки се до тайнството на Изповедта, получихте Божието опрощение и поискахте Неговата помощ за добър живот. Във всичко това можете да откриете важен отговор: пълнотата на нашето съществуване не зависи от това, което натрупваме, нито, както чухме в Евангелието, от това, което притежаваме (вж. Лк 12, 13-21). Тя е свързана по-скоро с това, което с радост умеем да приемем и споделим (вж. Мт 10, 8-10; Ив 6, 1-13). Купуването, натрупването, консумирането не е достатъчно. Трябва да вдигнем очи, да погледнем нагоре, към „нещата горе“ (Кол 3, 2), за да осъзнаем, че всичко има смисъл сред реалностите в света само доколкото служи да ни свърже с Бога и с братята в любовта, развивайки в нас „чувства на нежност, доброта, смирение, кротост, великодушие“ (Кол 3, 12), на прошка (вж. същото, ст. 13), на мир (вж. Ив 14,27), като тези на Христос (вж. Фил 2, 5). И в този хоризонт ще разбираме все по-добре какво означава, че „надеждата […] не разочарова, защото Божията любов се изля в сърцата ни чрез Светия Дух, който ни е даден“ (вж. Рим 5, 5).

Скъпи млади приятели, нашата надежда е Исус. Той е, както казваше свети Йоан-Павел II, „Този, Който поражда у вас желанието да направите живота си нещо велико […], да подобрите себе си и обществото, правейки го по-човечно и братско“ (15-ти Световен младежки ден, Вечерно молитвено бдение, 19 август 2000 г.). Нека останем свързани с Него, да пребъдваме в Неговото приятелство винаги, поддържайки го с молитва, обожаване, евхаристично общуване, честа изповед, щедра любов, както ни научиха блажените Пиерджорджо Фрасати и Карло Акутис, които скоро ще бъдат провъзгласени за светци. Стремете се към велики неща, към святост, където и да сте. Не се задоволявайте с по-малко. Тогава ще видите как всеки ден в нас и около нас расте светлината на Евангелието. Поверих ви на Мария, Девата на надеждата. С нейна помощ, връщайки се през следващите дни в страните си, във всички части на света, продължавайте да вървите с радост по стъпките на Спасителя и заразявайте всеки, когото срещнете, с вашия ентусиазъм и със свидетелството на вашата вяра! На добър път!