ПРОУЧВАНЕ НА ЗНАЧИМОТО ЦЪРКОВНО НАСЛЕДСТВО ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕТО ДО НАШИ ДНИ НА ТЕРИТОРИЯТА НА МИГ РАКОВСКИ ЧАСТ I

 

 

Местна инициативна група „Раковски“ изпълнява проект „От Средновековието до наши дни – популяризиране на значими личности, събития и църковно наследство на териториите на МИГ Раковски и МИГ Радомир-Земен“ по подмярка 19.3 „Подготовка и изпълнение на дейности за сътрудничество на местни инициативни групи“ на мярка 19 „Водено от общностите местно развитие“ от Програма за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г., административен договор № РД 50-45/18.07.2024 г. В рамките на няколко публикации ще бъдат представени личности, събития, храмове и манастири, които представляват съществена част от значимото църковно наследство на територията на община Раковски.

 

Започваме нашето пътуване в историята на община Раковски с представянето на духовниците Михаил Добромиров и Викенти Пеев.

Михаил Добромиров Райков е роден в село Калъчлии (днес кв. Генерал Николаево на град Раковски) през 1692 г. Завършва образованието си през 1715 г. в град Фермо, Италия и е ръкоположен за свещеник от софийския архиепископ Павел Йошич на 28 октомври 1716 г. Той обслужва католиците в Пловдивско, София, Стара Загора и онези, които се намирали на разстояние от около 15 дни път. През 1717 г. избира за свое седалище родното си село Калъчлии. След смъртта на архиепископ Павел Йошич (на 6 юли 1719 г.), със заповед от 7 май 1720 г. на Добромиров са дадени от Конгрегацията права на викарий на Софийския диоцез. В практиката на католическата църква това означавало почти сигурно назначение на вакантната длъжност. През декември 1721 г. неочаквано за софийски архиепископ бил назначен Марко Андрияши от Дубровник, дотогава епископ на Никополската епархия. През 1721 г. Андрияши предприема обиколка из епархията. През 1723 г. по заповед на архиепископа, Добромиров заминава за Белене, където е имало остра нужда от свещеници, като обслужва и католиците в Русе. На негово място от Даваджово е изпратен Петър Милош. Поради войните с Австрия, във втората половина на 20-те години на ХVIII век били предприети повсеместни гонения срещу католическото духовенство, над което винаги тегнели подозрения на турските власти за сътрудничество със западните врагове на империята. Архиепископ Андрияши и подведомственото му духовенство били принудени да напуснат и да се установят в Рагуза, Далмация. Задърският епископ съветва Конгрегацията на първо време да изпрати в Пловдивско само Добромиров, умен и деятелен човек достоен дори за епископ. Като имперски поданик през 1729 г. отец Добромиров се завръща в епархията в качеството си на архиерейски наместник. През октомври 1729 г. пристига и помощникът му Никола Теодоров, който обслужва павликянските села западно от река Гьопса („горните села“).

През 1737 г. в Пловдивско идва нов помощник – Никола Бошкович – братовчед на епископа Марко Андрияши. По това време Османската империя е във война с Австрия. В едно писмо от пролетта на 1738 г., написано от Бошкович и Добромиров, те пожелават победа на християнското оръжие над неверниците. Писмото е било адресирано до двама техни познати в Цариград. Писмото попаднало в турски ръце. Двамата – Михаил Добромиров и Никола Бошкович – са осъдени като „шпиони“ и обезглавени на 22 април 1738 г. в Одрин.

На 21 май 2012 г. в град Раковски е открит и осветен паметник на отец Михаил Добромиров. Най-дългият булевард в град Раковски носи неговото име.

Викенти Пеев е роден на 11 ноември 1873 г. в село Балтаджии (днес квартал Секирово на град Раковски). През 1885 година той постъпва в католическата семинария в град Пловдив. След завършване на семинарията през 1889 г., Викенти е изпратен в Ориенталския капуцински институт Буджа, Турция да продължи образованието си. След това следва философия и теология в семинарията в Сан Стефано. Ръкоположен е за свещеник на 15 март 1896 година от Андрей Тимони, архиепископ на Смирна. След завършване на образованието си със специален декрет от Конгрегацията за пропаганда на вярата Викенти Пеев е назначен за мисионер. През същата година е избран за преподавател по богословие и право в Института, къде работи почти 18 години. На 13 декември 1912 година е избран за титулярен епископ на Лирба и за епископ-коадютор на Софийско-пловдивския апостолически викариат т.е. с право да наследи архиепископ Менини като софийско-пловдивски викарий. На 2 март 1913 г. в църквата „Сан Лоренцо от Бриндизи“ в Рим Викенти Пеев е ръкоположен за епископ и е приет на аудиенция при папа Пий Х. Неговото епископство в България подобно на това на неговия наследник по-късно – Иван Романов – започва по времето на световна война. Управлението на викариата поема на 12 октомври 1916 г., след смъртта на архиепископ Роберто Менини.

В началото има големи противоречия с мирските свещеници, които от своя страна имат проблеми с капуцините мисионери. За тази част от живота си Викенти Пеев по-късно ще каже: „Това, което съм, го дължа на отците капуцини. Ще им бъда вечно признателен и с думи, и с дела. Това не ми пречи обаче да заявя, че като владика на всички, включително и на мирските свещеници, моите грижи са отправени и към това именно духовенство и техните права трябва да се зачитат. Изказвам убеденост, че с взаимна любов проблемите могат да се разрешат и всички трябва да знаят правата и задълженията си.“

През 20-те години прави неуспешни опити да възстанови семинарията за обучение на мирското духовенство.

Той умира на 2 ноември 1941 година в Пловдив. Преди погребението му, по време на литургията мирският свещеник Йосиф Стойков произнася прочувствено слово, в което отбелязва, че делата на епископа са по-силни от смъртта. Погребан е в католическата катедрала в Пловдив.